Костният мозък е основен хемопоетичен орган. Той произвежда всички кръвни клетки – еритроцити, гранулоцити, моноцити, тромбоцити и лимфоцити. Количеството му при израснал индивид е около 2600 g. Разделя се на червен и жълт. При раждането той е само червен. По време на израстването част от него претърпява мастна дегенерация и се трансформира в жълт. При израстнали индивиди червеният костен мозък се намира в спонгиозата на плоските кости – гръдна кост, ребра, черепни кости, прешлени и в епифизите на някои дълги кости. Жълтият костен мозък се разполага в каналите на дългите кости. Червеният костен мозък е активен хемопоетичен орган, а жълтият костен мозък е неактивен, но в условията на усилена хемопоеза (напр. след големи кръвозагуби) може да се активира и трансформира в червен костен мозък.
Червеният костен мозък се изгражда от съединителнотъканна строма и кръвни клетки в различни етапи на развитие. Стромата представлява мрежа от съединителнотъканни влакна и клетки, напр. ретикуларни клетки, които имат фагоцитарна способност. Съдържа още: много макрофаги – те произлизат от моноцитите и имат фагоцитарна функция. Срещат се мастни клетки (липоцити) и остеобласти. В стромата се разполагат и кръвните клетки.
Червеният костен мозък съдържа мрежа от кръвоносни съдове и венозни синусоиди. При входа и изхода на венозните синусоиди има сфинктери, които регулират тяхното кръвонапълване. Стените на синусоидите са изградени от прекъснат ендотел, който има отвори. През тях кръвните клетки преминават в кръвта.
В костния мозък се намират кръвни клетки в различен етап на развитие. Установено е, че всички типове кръвни клетки произхождат от една обща (тотипотентна) стволова клетка. Тя е с по-малки размери от останалите клетки. Стволовите клетки съществуват през целия живот на индивида. Те се делят и броят им е приблизително еднакъв. От общата (тотипотентна) стволова клетка водят началото си две частично детерминирани (плурипотентни) стволови клетки:
- миелоидна – представлява зародишна клетка на еритроцитния, гранулоцитния, моноцитния и мегакариоцитния ред;
- лимфоидна – тя се диференцира в лимфоцитни и плазматични клетки.
От частично детерминираните плурипотентни клетки се образуват детерминираните (унипотентни) предшественици на отделните родове клетки.
Образуване на еритроцитите. От миелоидната стволова клетка се образува първата специфична за еритропоезата унипотентна клетка, която е чувствителна към еритропоетин и се нарича еритропоетинчувствителна клетка (ЕЧК). Тази клетка се диференцира в проеритробласт. Той претърпява по-нататъшно узряване и диференциране като преминава през стадиите на базофилен, полихроматофилен и оксифилен еритробласт и се превръща в безядрен ретикулоцит. Ретикулоцитът навлиза в синусоидите и попада в периферната кръв, където доузрява и се превръща в еритроцит. Зрелият еритроцит е с диаметър около 7 μm, с форма на двойновдлъбнат диск и е доста гъвкав. Със стареенето еритроцитите стават по-плътни и ригидни. Захващат се от фагоцитиращите макрофаги в ММС на слезката и се разрушават. Средната продължителност на живот на еритроцитите е 120 дни.
От един проеритробласт чрез делене и диференциация се получават 8-16 еритроцита. Не всички проеритробласти достигат до стадий на ретикулоцит. Една част от тях (10-15%) умират преди да се обезядрят.
Образуване на гранулоцитите. От миелоидната стволова клетка се образува миелобласт -първата специфична за гранулоцитния ред клетка. Следващите етапи на развитие са: промиелоцит, миелоцит (неутрофилен, еозинофилен и базофилен), метамиелоцит (неутрофилен, еозинофилен и базофилен) и гранулоцит (неутрофилен, еозинофилен и базофилен). Неутрофилните гранулоцити биват пръчкоядрени (с ядро под формата на подкова) и зрели (със сегментирано ядро – сегментоядрени гранулоцити). В пределите на костния мозък зрелите гранулоцити се намират в синусоидите. Времето, за което един миелобласт дава потомство от зрели (сегментоядрени) гранулоцити е около 10 дни. Средната продължителност на живот на гранулоцитите е 5-6 дни.
Образуване на моноцитите. От миелоидната стволова клетка се образува монобласт. Следва процес на делене и диференциация като се преминава през стадий на промоноцит и моноцит. Моноцитите преминават в синусоидите и напускат костния модък. От кръвта те проникват в тъканите и се трансформират в тъканни макрофаги и хистиоцити. Това е основната клетъчна съставка на моноцитно-макрофагеалната система (ММС), която се намира главно в слезката.
Образуване на тромбоцитите. От миелоидната стволова клетка се образува мегакариобласт. Следващите етапи на развитие са: промегакариоцит, мегакариоцит и тромбоцит. Мегакариоцитите са много големи клетки с гигантски ядра. Цитоплазмата им се разделя чрез дълбоки инвагинации. Тромбоцитите представляват фрагменти от цитоплазмата на зрелите мегакариоцити. Всеки тромбоцит притежава собствена мембрана, цитоплазмени органели и специални образувания – алфа-гранули (съдържат доста протеини: фибриноген, растежни фактори, тромбоцитен фактор 4) и плътни телца (съдържат серотонин, калций, АТФ и др.). Тромбоцитите са безядрени клетки. Средната продължителност на живот на тромбоцитите е 10-12 дни. Тромбоцитопоезата се стимулира от растежни фактори – тромбопоетин, интерлевкин-3, интерлевкин-11, интерлевкин-6, а се инхибира от тромбоцитен фактор 4.
Образуване на лимфоцитите. От лимфоидната стволова клетка се образуват лимфобласти. Те нямат маркери за Т- и В-клетъчните редици. Следващият стадий на диференциация са пролимфоцитите – те имат особен маркер, наречен общ антиген. Тези клетки чрез последователни деления се диференцират в пре-В-лимфоцити, които в лимфните възли се превръщат в В-лимфоцити. Под влияние на антигенен стимул В-лимфоцитите се трансформират в плазматични клетки. Те продуцират антитела. Развитието на Т-лимфоцитите започва в тимуса и завършва в Т-зоната (паракортекс) на лимфните възли.
Стромните клетки на костния мозък както и кръвните клетки произвеждат вещества, наречени цитокини. По природа те са гликопротеини и се делят на няколко групи:
1. Интерлевкини – това са 18 регулаторни протеина, които осъществяват взаимодействието между различните кръвни клетки. Някои от интерлевкините представляват растежни фактори на миелопоезата и се наричат колонистимулиращи фактори. Те биват:
- Гранулоцитно-макрофагиален растежен фактор (GM-CSF);
- Гранулоцитен растежен фактор (G-CSF);
- Моноцитномакрофагиален растежен фактор (MM-CSF);
Еритропоетинът представлява еритробластен растежен фактор, но не е интерлевкин.Произвежда се от бъбреците (90%) и от черния дроб (10%). Колонистимулиращите фактори и еритропоетинът се прилагат за лечение на анемия и гранулоцитопения.
2. Интерферони. Те биват:
- Интерферон -алфа – продуцира се от левкоцитите.
- Интерферон -бета – продуцира се от фибробластите.
- Интерферон -гама – продуцира се от Т-лимфоцитите.
Интерфероните имат антивирусна активност (прилагат се за лечение на вирусните хепатити), антипролиферативна активност (прилагат се за лечение на някои левкемии и на солидни тумори), имуномодулираща активност (активират макрофагите, естествените клетк-убийци, цитотоксичните Т-лимфоцити).
3. Тумор некрозни фактори – причиняват некроза на туморите и са причина за появата на симптоми като фебрилитет, отслабване на тегло и цитопении. Биват:
- Тумор некрозен фактор -алфа – продуцира се от моноцитите и макрофагите;
- Тумор некрозен фактор -бета – продуцира се от лимфоцитите.
вторник, 12 януари 2010 г.
Човешкото око
Човешкото око представлява сферообразно тяло - очна ябълка, изградено от няколко слоя и разположено в очната кухина. Чрез система от мускули то може да се движи във всички посоки.
Външната обвивка на окото се нарича склера. Тя е белезникава на цвят, твърда е и служи за запазване на сферичната му форма. В предната част склерата преминава в роговица - прозрачна и по-изпъкнала в сравнение с останалата част от очната ябълка. През роговицата се вижда ирисът, в средата на който има отвор, наречен зеница. Тя има функцията на диафрагма и чрез свиване и отваряне регулира проникването на светлина в окото. Пространството между роговицата и ириса се нарича предна очна камера, изпълнена с напълно прозрачна течност, наречена камерна вода. В средата окото е запълнено от т.нар. стъкловидно тяло. Между ириса и стъкловидното тяло е разположена очната леща, която се крепи от специални окачващи връзки. Формата на очната леща е много близка до обикновена стъклена леща. При фокусиране на окото на различна далечина на гледане тя променя изпъкналостта си, като по този начин променя и оптичната си сила. С увеличение на възрастта лещата се втвърдява и губи способността си да променя формата си.
Вътрешният слой на окото се образува от ретината. Тя представлява розова мрежеста тъкан (това е и причината за т.нар. "червени очи" при някои снимки - свелината на светкавицата се отразява в дъното на очите, т.е. в ретината). Ретината се състои от нервни клетки, които приемат светлинния сигнал и го насочват към зрителния център в мозъка. Тези клетки се делят на пръчици (около 130 милиона) и колбички (или конусчета, около 7 милиона). Срещу зеницата се намира централната ямичка на окото - в средата на т.нар. жълто петно, което е място на най-голяма концентрация на колбички. Това е мястото на най-добро директно виждане. Размерите му са около 2 х 0.9 mm. Извън това петно колбичките намаляват, а се увеличават пръчиците. Те са по-чувствителни към светлината, но по-нечувствителни по отношение на цветовете. С тях гледаме през нощта, а с колбичките през деня. Затова през нощта е по-трудно да се определят цветовете на обектите - всички котки са сиви) Това е и причината, когато гледаме през телескопа различните deepsky обекти те да не са така шарени, както по списанията и в интернет - тяхната светлина не е достатъчна за цветочувствителните колбички и те не реагират, а пръчиците, с които виждаме тези обекти са "слепи" за цвета.
Пръчиците осъществяват и т.нар. периферно зрение - поради постоянната им активност колбичките в жълтото петно са "заслепени", а и по-малко светочувствителни и не виждат по-слабите обекти. Периферното зрение се използва много често при наблюдения с телескоп или при гледане с невъоръжено око.
От тези нервни клетки излизат зрителни влакна, които се събират в зрителния нерв, водещ към мозъка. Точно на това място се намира т.нар. сляпо петно - място нечувствително към светлината поради отсъствието на нервни клетки.
Роговицата, очната леща и камерната вода образуват оптичната система на окото. Чрез нея наблюдавания обект се проектира върху ретината.
Адаптация на окото към светлината
Тази функция се изпълнява от зеницата. При силна светлина тя се свива максимално, за да ограничи количеството светлина, влизаща в окото. По този начин се предпазва ретината от повреждане. В зависимост от силата на светлината диаметърът на зеницата е между 2 и 7-8 mm, за среден диаметър при дневна светлина може да се приеме 4mm. С възрастта възможността за промяна на размера на зеницата намалява. Когато свиватето на зеницата не е достатъчно за регулиране на светлината се налага носенето на слънчеви очила, а при наблюдения на Слънцето и Луната - използването на специални тъмни филтри.
Но най-често за адаптация на очите говорим при нощни наблюдения. В този случай целта е зеницата да се отвори максимално, като по този начин ще позволи в окото да влезе максимално количество светлина. Затова, преди пристъпване към наблюдения е необходимо очите да се адаптират към тъмнината. В противен случай, колкото и да е добър телескопът, голяма част от наблюдаваните обекти няма да бъдат видяни. Теоретически, адаптацията на очите продължава дори до цяло денонощие, но след 45 - 60-минутен престой на тъмно се счита, че окото е максимално адаптирано към тъмнина. За да улесните адаптацията е необходимо да избягвате гледането към ярки светлини. Такива светлини "ослепяват" за известно време зрителните клетки, а в окото се запазват остатъчни образи на яркия обект. Погленете към светеща крушка и после затворете очи - все още виждате жичката на крушката, нали? За относителното запазване на адаптацията при наблюдение се използват фенерчета, светещи със слаба червена светлина, към която окото е по-нечувствително. В случая зрителните клетки разделят действието си - червената светлина се възприема от колбичките, а пръчиците са нечувствителни към нея. Тях ги използваме за наблюдението на слабите обекти в окуляра, които пък са невидими за колбичките. С размера на зеницата е обвързано и минималното допустимо увеличение на телескопа.
Кратки анатомо-физиологични данни за мъжката полова система
Кратки анатомо-физиологични данни за мъжката полова система
Половата система на мъжа е изградена от вътрешни и външни полови органи. Към външните полови органи се отнасят: половият член и скротумът. Към вътрешните се отнасят: тестисите и техните придатъци, семеотводните канали, семенните мехурчета и простатната жлеза.
Тестисите - мъжките полови жлези,имат овална форма и са с размери 4 х 2,5 см. Всеки тестис се състои от 180-200 делчета. Във всяко делче са разположени 5-7 силно нагънати тънки семенни каналчета. Общо за единия тестис тяхната дължина достига до 30 км.
По вътрешната повърхност на семенните каналчета са разположени специални клетки, от които се образуват мъжките полови клетки - сперматозоидите. Всеки сперматозоид изминава дългия път до своето узряване за около 3 седмици, след което се натрупва заедно с останалите зрели сперматозоиди в придатъците на тестисите. Способността да се създават зрели сперматозоиди се придобива под влияние на мъжките полови хормони от началото на пубертета /12-14 г./ до дълбока старост.
Семенните мехурчета са две симетрично разположени между пикочния мехур и правото черво гроздовидни образувания с дъл жина около 5 см. Те отделят специфичен секрет, който осигурява с енергия сперматозоидите.
Под пикочния мехур, обхващайки от три страни началото на уретрата, е разположена простатната жлеза. Тя отделя третата съставна част на спермата - специфичен секрет, който неутрализира киселата среда на влагалището.
Скротумът представлява тънкостенно кожно-мускулно чувалче, в което са разположени тестисите.
Мъжкият полов член е съставен от три пещеристи тела и главичка, покрита с тънка подвижна кожа. Кожата, която покрива главичката, се нарича препуциум и нормално може да се придърпва към ствола на члена и да оголва главичката му.
Пещеристите тела имат гъбеста структура и специфично кръвоснабдяване.Постъпващата по артериите кръв изпълва пещеристите тела, които притискат разположените между тях венозни съдове и пречат на оттичането на кръвта. Половият член се уголемява и изправя - получава се ерекция.
Нормалните размери на мъжкия полов член в състояние на ерекция се движат между 11 и 15 см. Главичката на половия член е богато снабдена с нервни окончания, които при ритмично триене се възбуждат и предизвикват еякулация /семеизпразване/.
В процеса на индивидуалното развитие са възможни някои отклонения - тесен препуциум /фимоза/ или или срастнал с главичката на половия член препуциум. Тези отклонения лесно се коригират и отстраняват по оперативен път още в детска възраст със съдействието на родителите.
Физиологични полови реакции у мъжа
Първата реакция на сексуален стимул у мъжа е ерекцията на мъжкия полов член, при това без да има значение директното действие на дразнителя или възприемането му чрез сетивата. Ерекцията е характерна за първата фаза на копулативния цикъл и нейното ниво зависи от интензивността /изразителността/ на сексуалния дразнител. Ерекцията на половия член във влагалището по време на половия акт се регулира от бързината, степента на проникване на члена във влагалището и честотата на фрикционните движения. Във втората фаза на копулативния цикъл /фазата на плато/ и във фазата на оргазъм половият член е в максимална ерекция. По време на оргазма с участието на мускулатурата на половия член започва ритмично присвиване и семенната течност се изтласква под налягане с няколко оргазмени контракции.
У по-възрастните мъже до максимална ерекция се достига непосредствено преди еякулация, а броят и силата на оргазмените контракции намаляват. Във фазата на успокояване ерекцията отслабва и половият член придобива нормалните си размери. Ерекцията у здравия мъж настъпва не само в резултат на сексуална възбуда добре познати са сутрешните ерекции, ерекция при агресивност. Здравият мъж има 58 ерекции по време на сън. С възрастта честотата и интензивността на нощните ерекции намаляват. При нарастваща сексуална стимулащия скротумът се свива, намалява обема си и придърпва тестисите към основата на половия член. След оргазъм тестисите отново заемат предишното си нормално положение в отпуснатия скротум.
Еякулацията протича в два стадия.
В първия стадий се отделят съставните части на спермата - от простатата, булбоуретралните жлези и семепроводните канали в задната част на уретрата. Този процес не може да бъде задържан волево.
Във втория стадий под влияние на оргазма спермата се изтласква под голямо налягане към изхода на уретрата. У възрастните мъже това налягане е ниско, семенната течност просто изтича, а еякулацията почти не доставя удоволствие.
Сексуалната възбуда предизвиква и някои по-общи реакции на мъжкия организъм. С усилване на половата раздразнимост се наблюдава нахлуване на кръв в кожата, зачервяване на кожата на лицето, врата, шията и гърдите. Засилва се общият мускулен тонус и е възможна появата на спазъм на отделни мускулни групи.
По време на оргазъм сърдечната честота може да достигне до 180 удара/минута, дихателната честота - до 40 вдишвания/ минута,а артериалното налягане да достигне стойности далече над нормалните /до и над 240/140 мм//. В последната фаза на успокояване нерядко се наблюдава обилно изпотяване.
Половата система на мъжа е изградена от вътрешни и външни полови органи. Към външните полови органи се отнасят: половият член и скротумът. Към вътрешните се отнасят: тестисите и техните придатъци, семеотводните канали, семенните мехурчета и простатната жлеза.
Тестисите - мъжките полови жлези,имат овална форма и са с размери 4 х 2,5 см. Всеки тестис се състои от 180-200 делчета. Във всяко делче са разположени 5-7 силно нагънати тънки семенни каналчета. Общо за единия тестис тяхната дължина достига до 30 км.
По вътрешната повърхност на семенните каналчета са разположени специални клетки, от които се образуват мъжките полови клетки - сперматозоидите. Всеки сперматозоид изминава дългия път до своето узряване за около 3 седмици, след което се натрупва заедно с останалите зрели сперматозоиди в придатъците на тестисите. Способността да се създават зрели сперматозоиди се придобива под влияние на мъжките полови хормони от началото на пубертета /12-14 г./ до дълбока старост.
Семенните мехурчета са две симетрично разположени между пикочния мехур и правото черво гроздовидни образувания с дъл жина около 5 см. Те отделят специфичен секрет, който осигурява с енергия сперматозоидите.
Под пикочния мехур, обхващайки от три страни началото на уретрата, е разположена простатната жлеза. Тя отделя третата съставна част на спермата - специфичен секрет, който неутрализира киселата среда на влагалището.
Скротумът представлява тънкостенно кожно-мускулно чувалче, в което са разположени тестисите.
Мъжкият полов член е съставен от три пещеристи тела и главичка, покрита с тънка подвижна кожа. Кожата, която покрива главичката, се нарича препуциум и нормално може да се придърпва към ствола на члена и да оголва главичката му.
Пещеристите тела имат гъбеста структура и специфично кръвоснабдяване.Постъпващата по артериите кръв изпълва пещеристите тела, които притискат разположените между тях венозни съдове и пречат на оттичането на кръвта. Половият член се уголемява и изправя - получава се ерекция.
Нормалните размери на мъжкия полов член в състояние на ерекция се движат между 11 и 15 см. Главичката на половия член е богато снабдена с нервни окончания, които при ритмично триене се възбуждат и предизвикват еякулация /семеизпразване/.
В процеса на индивидуалното развитие са възможни някои отклонения - тесен препуциум /фимоза/ или или срастнал с главичката на половия член препуциум. Тези отклонения лесно се коригират и отстраняват по оперативен път още в детска възраст със съдействието на родителите.
Физиологични полови реакции у мъжа
Първата реакция на сексуален стимул у мъжа е ерекцията на мъжкия полов член, при това без да има значение директното действие на дразнителя или възприемането му чрез сетивата. Ерекцията е характерна за първата фаза на копулативния цикъл и нейното ниво зависи от интензивността /изразителността/ на сексуалния дразнител. Ерекцията на половия член във влагалището по време на половия акт се регулира от бързината, степента на проникване на члена във влагалището и честотата на фрикционните движения. Във втората фаза на копулативния цикъл /фазата на плато/ и във фазата на оргазъм половият член е в максимална ерекция. По време на оргазма с участието на мускулатурата на половия член започва ритмично присвиване и семенната течност се изтласква под налягане с няколко оргазмени контракции.
У по-възрастните мъже до максимална ерекция се достига непосредствено преди еякулация, а броят и силата на оргазмените контракции намаляват. Във фазата на успокояване ерекцията отслабва и половият член придобива нормалните си размери. Ерекцията у здравия мъж настъпва не само в резултат на сексуална възбуда добре познати са сутрешните ерекции, ерекция при агресивност. Здравият мъж има 58 ерекции по време на сън. С възрастта честотата и интензивността на нощните ерекции намаляват. При нарастваща сексуална стимулащия скротумът се свива, намалява обема си и придърпва тестисите към основата на половия член. След оргазъм тестисите отново заемат предишното си нормално положение в отпуснатия скротум.
Еякулацията протича в два стадия.
В първия стадий се отделят съставните части на спермата - от простатата, булбоуретралните жлези и семепроводните канали в задната част на уретрата. Този процес не може да бъде задържан волево.
Във втория стадий под влияние на оргазма спермата се изтласква под голямо налягане към изхода на уретрата. У възрастните мъже това налягане е ниско, семенната течност просто изтича, а еякулацията почти не доставя удоволствие.
Сексуалната възбуда предизвиква и някои по-общи реакции на мъжкия организъм. С усилване на половата раздразнимост се наблюдава нахлуване на кръв в кожата, зачервяване на кожата на лицето, врата, шията и гърдите. Засилва се общият мускулен тонус и е възможна появата на спазъм на отделни мускулни групи.
По време на оргазъм сърдечната честота може да достигне до 180 удара/минута, дихателната честота - до 40 вдишвания/ минута,а артериалното налягане да достигне стойности далече над нормалните /до и над 240/140 мм//. В последната фаза на успокояване нерядко се наблюдава обилно изпотяване.
Черва - устройство и функции на червата
Червата се състоят от два дяла - тънко и дебело черво. Дължината на тънкото черво у възрастен човек е 5-7 m. Началната му част се нарича дванадесетопръстник. Има форма на подкова и достига дължина 12 напречни пръста, откъдето идва името му. В дванадесетопръстника се вливат каналът на задстомашната жлеза (панкреаса) и общият жлъчен проток . Лигавицата на тънкото черво е силно нагъната. Покрита е с множество власинки, които значително увеличават площта й. Това улеснява всмукването на хранителните вещества. Във власинките на тънкото черво има разклонения на кръвоносни и лимфни съдове и гладки мускулни влакна .
Дебелото черво е продължение на тънкото черво. Дълго е около 1,5 метра. Започва със сляпото черво. В него се влива крайната част на тънкото черво. На долния край на сляпото черво се намира един израстък - апендикс. Дълъг е 8-10 ст. Дебелото черво прави няколко извивки и преминава в правото черво, което завършва с анус.
Задстомашната жлеза (панкреас) е разположена в извивката на дванадесетопръстника, зад стомаха. Има храносмилателна и ендокринна функция. За 24 h отделя около 1 l храносмилателен сок с алкална реакция, богат на ензими, които разграждат белтъците, мазнините и въглехидратите.
Постъпилото от стомаха съдържимо в дванадесетопръстника се подлага на действието на сока на задстомашната жлеза и на жлъчния сок, образуван в черния дроб. Сокът на задстомашната жлеза неутрализира силно киселата реакция на постъпилото в дванадесетопръстника стомашно съдържимо. Така се създава оптимална среда за действието на панкреатичните ензими. В панкреатичния сок се намират ензими, разграждащи белтъците, мазнините и въглехидратите. Ензимът трипсин има значение за разграждането на белтъците до аминокиселини. Той се отделя в неактивна форма като трипсиноген и се активира след попадането му в дванадесетопръстника. Мазнините се разграждат под действие на ензима липака до глицерол и мастни киселини. Въглехидратите се разграждат от ензимите на панкреатичния сок до моиозахариди.
Черният дроб е разположен отдясно под диафрагмата. Тежи около 1,5 kg и е богато кръвоснабден. Черният дроб е биохимичната лаборатория на организма. Една от функциите му, свързана с храносмилането, е образуването на жлъчен сок. Жлъчният сок се образува непрекъснато, но попада в дванадесетопръстника само при постъпване на храна от стомаха. В интервалите, когато не постъпва храна, се събира в жлъчния мехур. Жлъчният сок съдържа д. жлъчни соли и пигменти.
Жлъчният сок е около 1 l за 24 h. Храносмилателната му функция се дължи на жлъчните соли. Те разбиват мазнините на фини капчици (емулгират ги) и така увеличават многократно тяхната повърхност.
От дванадесетопръстника съдържимото преминава в останалата част на тънкото черво и попада под въздействието на чревния сок, който има алкална реакция. Количеството му е 3 l за 24 h. Съдържа слуз и ензими, разграждащи белтъците, мазнините и въглехидратите до техните основни форми, годни за всмукване. Тези ензими допълват действието на останалите храносмилателни сокове.
Движенията на чревната мускулатура подпомагат придвижването на храната, смесването й с храносмилателните сокове и улесняват всмукването на хранителните вещества.
Основната част от веществата се всмукват в тънкото черво.
В устната кухина се всмукват лекарства. Таблетка нитроглицерин, поставена под езика, разширява кръвоносните съдове на сърцето и успокоява болката, дължаща се на тяхното свиване. В стомаха се всмукват вода, соли, алкохол. Епителните клетки на лигавицата на тънкото черво пропускат аминокиселини, глицерол и мастни киселини, монозахариди само в една посока - навътре към кръвоносните и лимфните съдове. Това пренасяне е свързано с разход на енергия и се нарича активен транспорт. Продуктите от разграждането на белтъците и въглехидратите попадат в кръвоносните съдове, а тези на мазнините -предимно в лимфните съдове.
Веществата, които не се всмукват, попадат в дебелото черво. Сокът на дебелото черво съдържа предимно слуз и няма ензими. В него поради всмукване на водата става сгъстяване на чревното съдържимо. Дебелото черво извършва движения, чрез които съдържимото се придвижва към правото черво, откъдето то периодично се изхвърля навън от организма.
От ензимите на бактерийната флора на дебелото черво се разграждат някои трудно усвоими вещества като целулозата. Бактериите имат значение и за образуването и всмукването на витамин К.
Апендикс - излишен ли е наистина?
Апендиксът е рудиментарен орган. Започва от задно-медиалната стена на сляпото черво на 2 до 4 сm под valva ileocaecalis. Средната му дължина е 7-8 сm, но варира от 2 до 20 сm. Това е описанието, което ще срещнете в повечето медицински книги. Журналистката Мирела Иванова дори използва апендиксът като метафора за безмислие в заглавието "За властниците ни културата е безсмислен апендикс" *.
Дали обаче природата е толкова глупава, че да ни натресе някакви излишни израстъци в иначе съвършенното и все още криещо тайни тяло? Екип от xирурзи и имунолози от Медицинското училище към Университета Дюк (Duke University Medical School) най-после са открили функцията на апендикса...
От десетилетия този орган в човешкото тяло се смята от медицината за излишен, защото не изпълнява никакви функции. Това е причината при определени обстоятелства той да бъде премахван - рутинна вече операция, след която пациентите продължават да живеят нормално. Характерно за апендиксът е, че възпалението в него (апендицит) се развива бързо и има животозастрашаващ характер, пише здраве.bg.
Според групата американски учени функцията на апендикса е свързана с множеството полезни бактерии, живеещи в човешкия организъм, по-точно тези от стомашно-чревния тракт. При определени обстоятелства бактериалната флора в тялото умира или е с нарушени функции. Заболявания като холера и дизентерия могат да предизвикат такова състояние. Мястото, на което е разположен апендиксът - точно под пътя на храната, показва, че той може да включи отново храносмилателната система в случай на заплаха.
Специалистите смятат, че този човешки орган е своеобразно убежище за добрите бактерии, а едновременно с това и "фабрика" за възпроизводството им.
Учени, несвързани с новата теория, я определят като "логически правилна и нелишена от смисъл" и потвърждават твърдението на групата изследователи, че е много вероятно в по-слабо развитите страни, където холерата все още се среща, апендиксът и в момента да изпълнява активно своите функции, като намалява смъртността в резултат на заболяването.
Калории и подсладители
Когато става дума за диети, повечето от нас искат да приложат някой и друг номер, за да намалят апетита си и да ядат по-малко. Много хора например пият вода, за да се заситят, когато са гладни, или избират изкуствени подсладители вместо захар, за да постигнат същата сладост без досадните калории.
Едно ново изследване обаче показа, че тялото не може да бъде излъгано лесно, и че подсладителите не са ключ към отслабването. Това донякъде може да обясни защо въпреки изобилието на нискокалорични храни и напитки американците са по-дебели от всякога. Така че, ако си мислите, че намалявате калориите като ядете диетични или нискокалорични разновидности на любимите си храни...
В поредица от експерименти учените от университета Пърдю сравниха хранителните навици и склонността към напълняване на плъхове, в чиято диета била добавена сладка храна, съдържаща или подсладители, или захар. Докладът, публикуван в Behavioral Neuroscience, представя някои противоречащи на интуицията ни открития. Животните, хранени с изкуствено подсладено кисело мляко в продължение на две седмици, приемали повече калории, надебелели повече и натрупали повече мазнина отколкото животните, които яли кисело мляко с глюкоза – естествен и висококалоричен подсладител. Още през 2004 г. групата от Пърдю констатирала, че животните, които консумират подсладени със захарин течности и храни, са склонни да ядат повече от животните, хранени с висококалорични сладки храни. С новото изследване учените доказали, че начинът на хранене зависи от автоматични условни реакции на храната, които са извън контрола ни.
Те смятат, че подобно на кучето на Павлов, обучено да отделя слюнка при звуков сигнал, животните са приучени да очакват много калории, когато вкусят нещо сладко – в природата сладкото обикновено носи много калории. И когато ядат подсладена със захарин храна без калории, която нарушава връзката сладко-калории – те започват да се хранят повече и да надебеляват. Изследването дори успяло да документира на физиологично ниво, че животните, които получавали подсладител, реагирали по различен начин на храната си, отколкото онези, които ядели висококалорична сладка храна.
При хранените със захар плъхове например, когато идвало време за ядене, било измерено очакваното повишение на вътрешната телесна температура. То отговаря на очакването им на голямо количество калории, при което трябва да започнат да изгарят приетата енергия, което всъщност е един вид метаболично ускоряване на енергийния им двигател. От друга страна, приемалите захарин животни не показали подобно увеличение на температурата. „Животните, поглъщали изкуствени подсладители, като че ли проявяваха различни условни реакции”, казва Сюзан Суитърс, професор по психология в университета Пърдю и един от съавторите на изследването. „Те не очакваха да поемат много калории.” Резултатът е по-бавен метаболизъм, който по-скоро съхранява, отколкото изгаря излишните калории.
Проф. Сиутърс твърди, че животните в изследването не са били принуждавани да преяждат, за да компенсират недостига на калории. Изводите й са категорични: изкуствените подсладители нарушават способността на тялото да регулира поглъщаните калории. „Все още не е съвсем ясно защо животните преяждат, но със сигурност имаме доказателства, че тези, които получаваха изкуствено подсладено кисело мляко, накрая започваха да приемат повече калории, отколкото онези, които се хранеха с калорично сладко мляко.”
Въпреки че е рано да се правят обобщения въз основа на опитите при животните, Суитърс е забелязала, че други изследвания при хора са показали сходни резултати. Едно изследване на Центъра за здравни науки на университета в Тексас от 2005 г. констатира, че хората, които пият диетични напитки, напълняват. Оказало се, че за всяка чаша диетична газирана напитка на ден рискът да напълнеят се увеличава с 41 процента. Затова, въпреки че откритията били направени при опити с животни, проф. Суитърс твърди, че те могат да доведат до по-добро разбиране на начина, по който човешкото тяло реагира на храната и да обяснят защо яденето на нискокалорични храни не винаги води до отслабване. „Има много факти, които научихме за последствията при ядене на определен тип храна, казва тя. Съществува физиологическа реакция, обусловена от храната.”
Означава ли това, че не трябва да употребяваме изкуствени подсладители, а трябва да се върнем към захарта? Не съвсем. Дори и да не се отрази на теглото, прекомерната захар в менюто може да доведе до диабет и до сърдечно-съдови заболявания. Затова трябва да помним, че когато става дума за броене на калории, не трябва да се притесняваме само за приетата енергия. Имат значение и калориите, от които сме се отказали и това се онагледява от допълнителните порции тестени изделия или десерти, които тялото иска. А тялото ни всъщност може да брои много по-добре от нас.
В заключение - изкуствените подсладители са с малко калории, но объркват метаболизма на тялото и водят до напълняване. Захарта е необходима на организма, но не бива да се прекалява с нея, защото дори да не доведе до напълняване, може да предизвика диабет или сърдечно-съдови заболявания.
Източник: E-Vestnik
Едно ново изследване обаче показа, че тялото не може да бъде излъгано лесно, и че подсладителите не са ключ към отслабването. Това донякъде може да обясни защо въпреки изобилието на нискокалорични храни и напитки американците са по-дебели от всякога. Така че, ако си мислите, че намалявате калориите като ядете диетични или нискокалорични разновидности на любимите си храни...
В поредица от експерименти учените от университета Пърдю сравниха хранителните навици и склонността към напълняване на плъхове, в чиято диета била добавена сладка храна, съдържаща или подсладители, или захар. Докладът, публикуван в Behavioral Neuroscience, представя някои противоречащи на интуицията ни открития. Животните, хранени с изкуствено подсладено кисело мляко в продължение на две седмици, приемали повече калории, надебелели повече и натрупали повече мазнина отколкото животните, които яли кисело мляко с глюкоза – естествен и висококалоричен подсладител. Още през 2004 г. групата от Пърдю констатирала, че животните, които консумират подсладени със захарин течности и храни, са склонни да ядат повече от животните, хранени с висококалорични сладки храни. С новото изследване учените доказали, че начинът на хранене зависи от автоматични условни реакции на храната, които са извън контрола ни.
Те смятат, че подобно на кучето на Павлов, обучено да отделя слюнка при звуков сигнал, животните са приучени да очакват много калории, когато вкусят нещо сладко – в природата сладкото обикновено носи много калории. И когато ядат подсладена със захарин храна без калории, която нарушава връзката сладко-калории – те започват да се хранят повече и да надебеляват. Изследването дори успяло да документира на физиологично ниво, че животните, които получавали подсладител, реагирали по различен начин на храната си, отколкото онези, които ядели висококалорична сладка храна.
При хранените със захар плъхове например, когато идвало време за ядене, било измерено очакваното повишение на вътрешната телесна температура. То отговаря на очакването им на голямо количество калории, при което трябва да започнат да изгарят приетата енергия, което всъщност е един вид метаболично ускоряване на енергийния им двигател. От друга страна, приемалите захарин животни не показали подобно увеличение на температурата. „Животните, поглъщали изкуствени подсладители, като че ли проявяваха различни условни реакции”, казва Сюзан Суитърс, професор по психология в университета Пърдю и един от съавторите на изследването. „Те не очакваха да поемат много калории.” Резултатът е по-бавен метаболизъм, който по-скоро съхранява, отколкото изгаря излишните калории.
Проф. Сиутърс твърди, че животните в изследването не са били принуждавани да преяждат, за да компенсират недостига на калории. Изводите й са категорични: изкуствените подсладители нарушават способността на тялото да регулира поглъщаните калории. „Все още не е съвсем ясно защо животните преяждат, но със сигурност имаме доказателства, че тези, които получаваха изкуствено подсладено кисело мляко, накрая започваха да приемат повече калории, отколкото онези, които се хранеха с калорично сладко мляко.”
Въпреки че е рано да се правят обобщения въз основа на опитите при животните, Суитърс е забелязала, че други изследвания при хора са показали сходни резултати. Едно изследване на Центъра за здравни науки на университета в Тексас от 2005 г. констатира, че хората, които пият диетични напитки, напълняват. Оказало се, че за всяка чаша диетична газирана напитка на ден рискът да напълнеят се увеличава с 41 процента. Затова, въпреки че откритията били направени при опити с животни, проф. Суитърс твърди, че те могат да доведат до по-добро разбиране на начина, по който човешкото тяло реагира на храната и да обяснят защо яденето на нискокалорични храни не винаги води до отслабване. „Има много факти, които научихме за последствията при ядене на определен тип храна, казва тя. Съществува физиологическа реакция, обусловена от храната.”
Означава ли това, че не трябва да употребяваме изкуствени подсладители, а трябва да се върнем към захарта? Не съвсем. Дори и да не се отрази на теглото, прекомерната захар в менюто може да доведе до диабет и до сърдечно-съдови заболявания. Затова трябва да помним, че когато става дума за броене на калории, не трябва да се притесняваме само за приетата енергия. Имат значение и калориите, от които сме се отказали и това се онагледява от допълнителните порции тестени изделия или десерти, които тялото иска. А тялото ни всъщност може да брои много по-добре от нас.
В заключение - изкуствените подсладители са с малко калории, но объркват метаболизма на тялото и водят до напълняване. Захарта е необходима на организма, но не бива да се прекалява с нея, защото дори да не доведе до напълняване, може да предизвика диабет или сърдечно-съдови заболявания.
Източник: E-Vestnik
петък, 8 януари 2010 г.
Доматите трябва да се ядат с мазнини
За да се усвояват хранителните вещества от доматите, те трябва да се ядат с мазнини.
Доматите са отличен източник на антиоксиданти, ликопен и бета-каротин. Но ако се ядат домати без добавянето на малки количества мазнини, то след това организма е малко вероятно да бъде в състояние да поеме всички хранителни вещества от тези прекрасни зеленчуци.
Това установиха учени от Университета в Айова чрез научни изследвания. Те наемат доброволци за консумация на зелена салата с домати и различни видове подправки за салата. Учените вземат кръвни проби от вените на участниците преди и след като са яли салати с домати, с цел да получат точни данни за усвояването на хранителните вещества.
Когато анализират кръвните проби, те стигат до заключението, че хората, които ядат много малко мазнини или обезмаслени подправки, не поемат полезните каротеноиди от салатите. Те получават тези хранителни вещества, когато консумират салати с дресинг, на основата масло.
Каротеноидите са пигменти, синтезирани от растенията, които се съдържат в червените, жълтите и оранжевите плодове и зеленчуци. Каротиноидите се съдържат в тъмно-зелените зеленчуци като спанака. Те се преобразуват във витамин А в организма и чрез изследвания е установено, че каротеноидите имат антиоксидантно действие, което помага да се защитават клетките от увреждане от свободните радикали. Високият прием на плодове и зеленчуци с каротеноиди, намалява риска от рак.
Учените изучаващи бета-каротина не са особено изненадани от резултатите на проучванията за подправките на салата. Тези резултати само затвърждават мнението, че малкото количество мазнини са полезни.
Доматите са отличен източник на антиоксиданти, ликопен и бета-каротин. Но ако се ядат домати без добавянето на малки количества мазнини, то след това организма е малко вероятно да бъде в състояние да поеме всички хранителни вещества от тези прекрасни зеленчуци.
Това установиха учени от Университета в Айова чрез научни изследвания. Те наемат доброволци за консумация на зелена салата с домати и различни видове подправки за салата. Учените вземат кръвни проби от вените на участниците преди и след като са яли салати с домати, с цел да получат точни данни за усвояването на хранителните вещества.
Когато анализират кръвните проби, те стигат до заключението, че хората, които ядат много малко мазнини или обезмаслени подправки, не поемат полезните каротеноиди от салатите. Те получават тези хранителни вещества, когато консумират салати с дресинг, на основата масло.
Каротеноидите са пигменти, синтезирани от растенията, които се съдържат в червените, жълтите и оранжевите плодове и зеленчуци. Каротиноидите се съдържат в тъмно-зелените зеленчуци като спанака. Те се преобразуват във витамин А в организма и чрез изследвания е установено, че каротеноидите имат антиоксидантно действие, което помага да се защитават клетките от увреждане от свободните радикали. Високият прием на плодове и зеленчуци с каротеноиди, намалява риска от рак.
Учените изучаващи бета-каротина не са особено изненадани от резултатите на проучванията за подправките на салата. Тези резултати само затвърждават мнението, че малкото количество мазнини са полезни.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
